Между две сърца

Преди около месец споделих малко за работата си с бездомни хора на едно ретрийт в Маутерндорф, Австрия. Размишлявах как те споделят болката си с мен, как внасят горчивината си в офиса ми... но най-вече как колегите ми и аз се опитваме да върнем усмивката на лицата им, да им дадем малко почивка от сълзите им, да им дадем сила и увереност за бъдещето.

След като споделих мнението си, един от участниците се приближи до мен. Не знам дали би искал да спомена името му, така че предпочитам да го оставя така.

„Имам спален чувал“, предложи той. „Ще ти е от полза ли, ако ти го дам? Няма проблем да се справя и без него през дните тук.“ С благодарност приех спалния чувал и го занесох в нашия авариен подслон във Виена.

Хората, които живеят на улицата и нямат къде другаде да отидат, могат да дойдат там.

Те идват да се стоплят, да се хранят, да се изкъпят, да потърсят подслон от насилието на улицата или да работят с мен, за да подобрят живота си.

За съжаление, леглата ни често са пълни. Когато някой почука на вратата през нощта и нямаме свободно легло, се опитваме да организираме легло някъде другаде. Ако това не се получи, поне им даваме спален чувал, за да не мръзнат толкова навън.

Освен това има и хора, които са толкова болни, например, че не могат да приемат спешно настаняване – чувстват се преследвани, виждат образи, които ние не виждаме, или казват: „Хората са ме наранявали толкова много пъти, предпочитам да легна в тъмната гора, отколкото да съм в стая с хора.“ И тогава те наистина го правят. Като социални работници ние ги посещаваме в гората и ги питаме дали имат нужда от нещо.

Доставих спалния чувал за всички тези души.

Няколко нощи по-късно, моментът дойде. Нашият авариен подслон отново беше пълен и след полунощ звънецът на вратата позвъни. Една жена попита дали все още има свободно легло. Беше оскъдно облечена и вече беше доста студено през нощта. Познаваме тази жена; тя е на улицата от много, много години. Помолихме я да изчака, за да можем да направим няколко телефонни обаждания, за да ѝ намерим място.

За съжаление, тази жена е психично болна. Понякога не е възможно да се води дълъг разговор с нея, понякога се получава. В онази конкретна нощ беше почти невъзможно да се говори спокойно с нея. Тя щеше да се обърне и да си тръгне в нощта, но имахме още една вълшебна дума: „Чакай малко, искаш ли СПАЛЕН ЧУВАЛ?“ Тя спря: „О, моля, моля!“

Няколко дни по-късно я срещнах отново. Тя прекарваше много добър ден, имам предвид, че успяхме да проведем добър разговор. Попитах я за онази нощ и тя възторжено разказа колко много ѝ е помогнал спалният чувал. Разказах ѝ историята на спалния чувал, как е попаднал от едно събиране в малкото селце Маутерндорф в нашата общност във Виена.

Казах ѝ: „Този ​​човек дойде при мен. Мисля, че за него е важно да не замръзнеш! Наистина мисля, че за него е важно да си топла! ... Да, права си. Той не те познава! ... Този човек не те познава, но аз мисля, че ти си важна за него! Знаеш ли, вярвам, че всички сме свързани и може би този човек също мисли така. И ако всички сме свързани... може би той все пак те познава? Може би ти го познаваш? Може би всички се познаваме. Виж, не знам коя е любимата ти храна, но мога да си представя, че имаш такава! Мога да си представя, че има ястие, за което казваш: „Ооо, да, да, очаквам с нетърпение това“ и когато отхапеш първата лъжица, казваш: „Ммм, това е вкусно!“

Тя каза: „Да, да, да: спагети!“

И аз отговорих: „Виж, обичам да ям шоколадови кнедли. Оооо!“

И двамата сложихме ръце на коремите си и издадохме звука „Оооо! Ммм, това е готинооо.“ После се засмяхме и аз казах: „Виж! Тази история не е за това какво има в чинията, а за двете ни лица! Вижте, имаме едно и също лице. Мисля, че този човек също има храна, която много харесва. И може би е много щастлив, че ти е дал спалния си чувал.“

Тя каза: „Да, по начина, по който го описваш, мисля, че ще бъде щастлив.“

Отговорих: „Виж, значи тримата все пак се познаваме!“

Смяхме се с глас.

Тя се усмихна с искрящите очи на малко момиченце. Помоли ме да ти разкажа за това и да ти благодаря.

Този мъж от онова убежище не знаеше кога ще бъде даден този спален чувал. Не знаеше на кого ще бъде даден този спален чувал. Той не познава тази жена, не знае нейната история — и ВСЕ ПАК сърцето му говореше: „Ти си важна!“

Свеждам глава в знак на уважение към този момент, в който ми беше позволено да стана свидетел на случилото се между тези двама души.

Стотици километри между тези двама души, но в същото време, както научихме: най-късото разстояние е между две сърца!