Песен на врабче, която издига небето

[През последните осемдесет години Европейският форум Алпбах е междугенерационно и интердисциплинарно събиране на лидери от политиката, бизнеса и гражданското общество, за да се движат идеи за по-силна Европа. Тазгодишното събиране събра 4000 участници, сред които лектори като папа Франциск, бившият президент на ЕС, и Нобелов лауреат по икономика. Нипун Мехта, основател на ServiceSpace, беше поканен да сподели своите прозрения по време на откриващата сесия. По-долу е редактирана версия на неговия препис.]

Аз съм вашата рекламна пауза между тези богати политически панели. [Смее се] Благодаря ви, че ме поканихте. За мен е дълбока чест да споделя това пространство с вас, за да размишляваме заедно как политиката и бизнесът могат да оформят самия ход на човешката история.

Нека започна с една история. На едно уединение в Индия, точно преди обяд, ни казаха да отидем и да седнем до някой, когото не познаваме. В крайна сметка седнах с млад тийнейджър от едно село. Преди хранене затворих очи за кратък момент на благодарност – както е обичайно за мен. Когато отворих очи, видях най-необичайното нещо – този млад мъж приготвяше хапка от чинията ми. Моята чиния! [Смее се]

Усещайки объркването ми, той ми предложи нежно обяснение: „Израснах с идеята, че ако искаш да бъдеш свързан с нещо, трябва да му направиш жертва. Исках да бъда част от молитвата ти, затова си помислих, какъв по-добър начин от това да споделя храната ти?“ И с това той ми подаде хапката! Уау.

Любопитен, го попитах каква работа го е накарала да оживее. С мъдрост, далеч отвъд възрастта му, той ми разказа история – история за малко врабче. „Врабчето“, започна той, „чуло, че небето пада и докато всички останали същества избягали, то се запитало: „Какво мога да направя? Аз съм просто врабче.“ Но тогава, в проблясък на блясък, то легнало по гръб, сочейки малките си крачета към небето. „Какво правиш, малко врабче?“, попитали останалите. „Ами, чух, че небето пада и затова правя каквото мога, за да го задържа.“ Той направи пауза и след това тихо добави: „И аз се опитвам да правя това.“

Това, което врабчето ни учи, е урок за баланса – между познатото, непознатото и непознаваемото.

Известното са нашите действия, стъпките, които правим с увереност. „Ръцете“ са тези, които градят, осезаемите усилия, които полагаме. Неизвестното, макар и да може да предизвиква страх от несигурност, катализира сферата на възможностите, където ни водят любопитството и мисленето за растеж. „Главата“, умът, е този, който се ориентира в сложната мрежа от причини и следствия, където се зараждат иновациите и творчеството.

Но непознаваемото – това е царството на сърцето. Именно мистерията е тази, която плени егото, която ни кани да се доверим на невидимото, да повярваме в появата на нещо по-голямо от сбора на частите му. Точно както водородните и кислородните атоми не притежават течни свойства, докато не се съединят като вода, ние не можем да познаем възникващите възможности на нашето съединяване. Именно сърцата ни могат да ни водят да прегърнем непознаваемото.

Как тогава да балансираме ръцете, главата и сърцето? Ако водим единствено с ръцете си, може да действаме, но рискуваме да реагираме импулсивно. Ако водим само с главите си, може да правим иновации и да създаваме политики, но рискуваме да загубим връзка с човечността си. Ганди веднъж предупреди: „Хората искат системите им да бъдат толкова добри, че да не е нужно да бъдат.“ Предупреждение, може би, да се съпротивляваме на това да позволим на човечността си да се изплъзне в студената логика на системите, да се съпротивляваме на преминаването от сърцето към главите си. Ако вместо това сърцето ни може да води ръцете и главата ни, смирението на непознаваемото ни води до прага на неочакваното възникване.

И точно такава промяна е това, от което нашият свят толкова отчаяно се нуждае. Озоваваме се в капан на многополярна криза – от геофизични сили до неравенство, военни конфликти и масова миграция – всяка от които се припокрива, всяка заплашва да ни тласне към безпрецедентно неравновесие. Нямаме ясни отговори на климатичните промени, на неравенството, на социалната изолация, на войната. Действаме, мислим, законотворим, но често се усеща като игра на „удари къртицата“, като всяко ново решение ражда нов проблем.

Това, от което се нуждаем, е сърдечната интелигентност, мъдростта на свързването, където взаимоотношенията изплитат гоблен от нови, непредвидени модели на положително отклонение.

В сферата на социалната промяна често се фиксираме върху измерването на въздействието, върху достигането на критична маса, вярвайки, че ако достатъчно хора се присъединят към нашата кауза, промяната ще последва. Но както Джон Пол Ледерах, известен миротворец, веднъж отбеляза в кръг в Судан: „Това, което липсва, не е критична маса. Липсва критична мая.“ (Мисля, че на немски се казва „Hoofheh“? Смее се.)

Пекарите ще ви кажат, че за да направите хляб, ви трябват брашно, сол, захар, вода – и мая. Маята, макар и почти невидима, е това, което кара всичко останало да втасва хляба. Без нея няма хляб. Айнщайн веднъж е казал: „Рядко можеш да преброиш какво има значение“ и наистина, именно критичната мая създава платформата за експоненциален растеж. Тя води до преминаване от количество към качество на платформата, от „колко“ към „кой“ – кои са правилните хора, когато се смесят и държат заедно, регенерират нелинеен, експоненциален растеж отвъд количествено измеримото въздействие?

„Времената са неотложни, трябва да забавим темпото“, напомня ни Байо Акомолафе. В бързината си да измерим непосредственото въздействие, да постигнем ясни и тесни цели, може да загубим по-широките, по-фини граници, където се разкриват истинските възможности на сърцето.

От гледна точка на въздействието, действията на врабчето може да изглеждат незначителни. И все пак, мястото, където критичната маса и критичната мая се сливат, не е в количеството, а в организиращия принцип на полето, в което действат. Намерението на врабчето да служи безусловно поддържа самата платформа на съзнанието, която позволява на хиляди цветя да цъфтят. Тя не просто добавя капка към океана; тя вижда океана в тази капка. Нейното действие, защото е дадено свободно, без очакване, се превръща в маята на сърцето, чертаейки деликатна линия от мимолетното към вечното, носена напред от невидимите течения на природата. И по този начин дори най-малкото действие се превръща в семе на трансформацията, искра, която запалва невъобразимото.

Благодаря на всички вас, че сте този критичен квас на сърцето. Когато главите и ръцете ни са водени от сърцата ни, когато можем да танцуваме с познатото, непознатото и непознаваемото и когато откликваме на страданието на света с безгранично състрадание, ние се оказваме, че печем хляб заедно, за да подхраним глада на света!

П.С. Докато излизате днес, ще видите маса с игли във формата на сърце, всяка от които е изработена с любов от жени от общност в неравностойно положение в Индия. Преди години, когато с жена ми бяхме на гости като приятелки, тези жени ни предложиха прощален подарък - ръчно бродирани игли във формата на сърце, направени от отпадъчен плат. „Знаем, че обичате да давате“, казаха те, „затова искахме да ви подарим нещо, което да подарите.“ Днес те са ви изпратили още от тези игли във формата на сърце. Ако някой ви заговори, вземете го и го сложете. Но ето красотата му - веднага щом някой му се възхити, трябва да му го предадете. По този прост начин тези малки сърца стават учители по опазване на красотата, отваряне на сърцата и доверие в нашата необяснима взаимовръзка. Напред!