Приказка за неуместната любов и ирония

КОГАТО СВЕТЪТ Е ЗАПОЧНАЛ , в човешкото сърце е имало място за всичко и всичко е било на мястото си. Това означаваше, че човек никога, никога не е трябвало да търси нищо. Което звучи ужасно удобно и беше точно това. Ужасно. Удобен. В този безупречен ред на нещата всичко се случи по график. Serendipity, например, получи интервал от 14:00 часа във вторник следобед (което разбира се означаваше, че човечеството неизменно го отлагаше). Всичко под слънцето беше надеждно и забележително досадно.

Хората скоро започнаха да измислят малки игри за себе си, за да направят нещата по-интересни. За тази цел те прогониха любовта в тропическите гори и кацнаха щастието високо на скалист планински връх. Те оставиха удовлетворението в средата на морето и заровиха удовлетворението някъде в пустинята. Те също измислиха сложни дегизировки от маски върху маски, докато никой вече не беше напълно сигурен кои са всъщност.

Цялата тази дейност породи жанр от писатели, които започнаха да пишат плодотворно за това как човек да открие себе си. Те също така измислиха съмнителна поредица от 10-стъпкови преки пътища към истинската любов, цел, просветление и други подобни. Някои от тях всъщност знаеха за какво говорят, но повечето просто си го измислиха, докато вървяха. Това доведе, както може да очаквате, до много хилядолетия на недоразумения, множество преследвания на диви гъски и широко разпространено объркване.

Междувременно любовта остана самотна в тропическите гори, а щастието страдаше от световъртеж на върха на планината. Доволството така и не намери своите крайници и удовлетворението стана клаустрофобично под земята. Така че всички те се промъкнаха обратно у дома един ден, тайно и без предупреждение. С резервните си ключове те се връщат в покоите на човешкото сърце, заемайки старата си резиденция със сладки въздишки на облекчение. Завръщането им обаче остана незабелязано. По това време всеки човек беше погълнат от собственото си търсене. Бяха тръгнали да плуват през тропическите гори, да изкачват планински вериги, да водят експедиции за дълбоководно гмуркане и каравани през пустините в търсене на това, което вече се е върнало у дома. Именно в този момент иронията навлезе в света.

Много скоро технологията започна да служи като заместител на всичко, което беше трудно да се намери. Когато смисълът не можеше да бъде открит, човечеството се утеши с чудеса като GPS. Човек винаги може да разчита на възможността да изтегли упътвания до най-близкия мол. Текстовите съобщения и туитовете започнаха да заместват разговори и общение. Кой все пак имаше време за повече от порции с размер на байт за връзка и реалност? Хората, търсещи отговори на Големите въпроси на живота, започнаха да се обръщат все повече към Google (който, трябва да се признае, имаше средно по-бърз отговор от Бог).

И така годините се търкаляха, като вълна след вълна. Животът на хората стана по-голям, по-ярък, по-бърз, по-шумен. И на пазара се появи невероятен брой вкусове на сладолед. И все пак зад френетичното темпо, бляскавата външност и наличието на целия този сладолед хората бяха по-изтощени, уплашени и самотни, отколкото някога са били от зората на историята. И от време на време на един от тях толкова му омръзваше и се уморяваше от цялата шарада, че прибягваха до драстични мерки. Те изключиха мобилните си телефони и се обърнаха настрани от екрана. Те спряха да говорят, да чуруликат, да пазаруват и да търсят, и се върнаха внезапно и сладко в кожата на кожата си и сърцето на сърцето си.

В този момент любовта щеше да се втурне да ги посрещне с прегръдка, щастието щеше да сложи чайника за чаша чай, задоволството щеше да се насочи към камината и удовлетворението щеше да започне да пее.