Пътят на номада

Преди повече от десетилетие опаковах сватбените ни подаръци, новороденото бебе и кариерата си в един куфар. Цялото ми детство и младостта ми бяха изпратени от родината ми в Кения до тази на съпруга ми в Охайо.

Това, което тогава не знаех, беше, че ще се запиша за живот, измерен във време и разстояние, далеч от приятели и близки.

Тази първа стъпка сигнализира началото на живота на съвременния номад, който наскоро беше запечатан в картина от нашата 8-годишна дъщеря, в опит да документира живота си под карантина.

Това е просто картина, озаглавена „Момичето, спазващо социална дистанция“, която сега трогва сърцето ми, говорейки много за това как моето малко момиченце вижда себе си в тези времена.

Възможно е това да е и описание на това как тя винаги тайно си е представяла живота си – като безкрайно пътешествие, все по-отдалечено от познатите места, но винаги стабилизирано от присъствието на залязващото слънце.

„Момичето, спазващо социална дистанция“ от Ема-Жан Нджери Хофман

Когато размишлявам върху историите, които децата ни ще споделят със своите деца за карантинните времена на коронавируса, си спомням за историите, които майка ми е споделяла с мен за моя дядо номад.

Той не е преживял пандемия, но все едно се е подготвял за такава през целия си живот. Той е бил самотник, който е изчезвал с дни в гористата пустош в биоразнообразните подножия на планината Кения.

Той щеше да пътува пеша, само с копие и тиква, пълна с вода, и е много вероятно с осъждането на хиляда войници във война.

Той беше воинът, който някога преследваше лъв по гъсти пътеки, които разчистваше по време на самотното си пребиваване, спазвайки социална дистанция. Както майка ми с гордост си спомня, той беше оцеляващ, настроен към симбиотичната си връзка с природния свят.

Тази връзка му гарантира, че той може успешно да се храни и да подхранва тялото си в продължение на три дни, сам и изолиран от други хора.

Когато си спомням за това първо преместване в САЩ, то представлява и два забележително изолиращи сезона в живота ми - бях едновременно младоженка и млада майка, приспособявайки се и към двете идентичности, докато бях физически дистанцирана от семейството си у дома.

Подобно на дядо ми, аз се научих да се доверявам на инстинктите си, за да прегърна тази нова личност в непозната територия. Живеех във виртуална изолация, учейки се как да бъда майка от книги и телефонни разговори с майка ми от разстояние.

Напуснахме САЩ, за да започнем първата си командировка като емигранти в Непал, страна далеч от домовете ни и на двамата. Това означаваше да дистанцираме младото си семейство от баби и дядовци, чичовци и лели, дори преди да успеят да установят връзка с новопостроеното ни жилище.

Оставяхме следи от присъствието си в куфари, пълни с дрехи, които вече не бяха практични за предстоящите мусонни сезони. Сватбената ми рокля беше вакуумно опакована и прибрана в ъгъла на тавана на свекърва ми, обнадеждаващ знак, че физическата ни дистанция ще бъде временна.

Именно в Непал, след раждането на второто ни дете, когато бях изолирана в непозната обстановка, започнах съзнателно да изчислявам разстоянието между мен и майка ми.

Тя щеше да пътува до Катманду от Найроби, точно както би се качила на автобус, ако живеехме в една и съща държава, решена да изпълни ролята си да ме храни с обилни количества ферментирала каша, традиционната напитка, давана на кърмещи майки.

Свекърва ми по-късно щеше да пристигне след 17-часов полет от САЩ до Катманду, изпреварвайки майка ми по изминато разстояние, за да посети внука си.

И до днес и двете майки са обединени в ангажимента си като баба и дядо, живеещи на разстояние, посещавайки ни, където и да сме по света.

Когато се преместихме от Непал във Филипините, беше трудно да си представим как ще дистанцираме нарастващото си семейство от приятели, с които ежедневно споделяхме интимни моменти от нашата история.

Но животът като номад, както бяхме разбрали от други, които живееха по същия начин, се измерва не със способността ни да се адаптираме към нови места, а с агонията на избора да се дистанцираме физически от познатото.

Но изоставянето на старите начини и приемането на нови промени идва за сметка на този социален експеримент, който изпробва степента на нашата устойчивост. И все пак промяната, както също открихме, е единствената константа в човешкия опит.

Промяната се проявява в ежедневните наблюдения, като растение, което цъфти за една нощ, разкривайки своя потенциал за растеж, изобилие и обещанието да цъфти отново утре или следващата пролет.

Божур, цъфтящ в нашата пролетна градина в Холандия

Когато се преместихме от Филипините в Етиопия, нямахме никакъв начин да предвидим завръщане към познатите звуци и аромати на Тайланд, страна, която бяхме посетили само за кратко по време на раждането на второто ни дете.

И въпреки това, тези четири години, които прекарахме, живеейки в емигрантски балон северно от Банкок, ни определиха като солидни граждани на света, които вече не се чувстваха безкоренни, а уверени в пространствата, които заемахме по света.

Срещнахме безброй други семейства, точно като нашето, които също бяха физически дистанцирани от своите близки. Именно там децата ни се научиха да приемат термина TCK (Деца на Третата Култура), след като се запознаха със своето „племе“ от други деца без корени, точно като тях.

Напуснахме Тайланд и се върнахме в Кения, уверени, че нашите приятелства и семейни връзки могат да съществуват във виртуалните пространства.

Вече не желаех постоянно място. Това, което исках най-много, беше децата ни да се чувстват като у дома си в Кения, така че когато си тръгнем, да запълним разстоянието между нас и приятелите и семейството с истории, които ни карат да се чувстваме свързани с тях.

Вече минаха 8 месеца, откакто се преместихме в Холандия, където наскоро купихме и първия си дом. И за мен, и за съпруга ми това е идеалният дом, близо до летище, което се намира по средата между домовете на двата ни деца.

Но за нашите опитни TCKs, това е просто още един код на държавата в техния глобален квартал, дом, където се чувстват уверени, канейки приятелите си от други страни да „отскочат“ на гости, точно както биха направили, ако всичките им приятели живееха наблизо.

Това е и адресът, на който ще се позовават, когато разказват своите версии за социално дистанциране по време на коронавируса.

Ако собствеността на жилище трябва да сигнализира за вкорененост, за нас тя е разкриване на това колко дълъг път сме изминали, за да стигнем дотук, до ясно, ментално пространство, където можем да разпознаем разстоянията между нас и всички, които обичаме, без да копнеем за физическа близост.

Вече знаем, че можем да се свържем с тях от другия край на телефонната линия, чрез чат, чрез видеообаждане и, напоследък, чрез Zoom.

Чувството ни за дом вече не се измерва с времето, прекарано в непосредствена близост до познати лица, а с това колко добре свързани се чувстваме, дори ако прегръдките ни са виртуални, а разговорите ни - от разстояние.

Въпреки че все още живея на различен континент от майка ми, връзката ни вече не се измерва с физическото разстояние между нас, а с времето, което и двете можем да отделим на разговори, използвайки всички възможни средства, до следващия път, когато се видим отново.

***

Присъединете се към днешния разговор Awakin с Уакани Хофман: „Пазител на местната мъдрост в Ubuntu“. Повече подробности и информация за RSVP тук.