Стар японски воин на любовта

Повратен момент в живота ми настъпи един ден във влак посред сънлив пролетен следобед. Старият вагон дрънчаше и тракаше по релсите. Беше сравнително празен - няколко домакини с децата си, няколко възрастни хора, излезли на пазар, и двама бармани, които не бяха на работа, изучаваха състезателната форма. Разсеяно се взирах в сивите къщи и прашните редове от живи плетове.

На една спирка вратите се отвориха и внезапно тихият следобед беше нарушен от мъж, крещящ с цяло гърло – крещейки яростни, неприлични, неразбираеми ругатни. Точно когато вратите се затвориха, мъжът, продължавайки да крещи, се олюля в колата ни. Беше едър, пиян и мръсен. Носеше работническо облекло. Предницата му беше скована от засъхнала повръщано. Очите му изпъкнаха, демонично, неоновочервени. Косата му беше покрита с мръсотия. Крещейки, той замахна към първия човек, когото видя – жена, държаща бебе. Ударът се отклони от рамото ѝ и я завъртя в скута на възрастна двойка. Чудо беше, че бебето е невредимо.

Двойката скочи и се затича към другия край на вагона. Бяха ужасени. Работникът насочи удара към отстъпващия гръб на възрастната жена. „Стара гаднярко!“, изрева той. „Ще те сритам по задника!“. Той не уцели; възрастната жена се измъкна на сигурно място. Това толкова вбеси пияница, че той сграбчи металния прът в средата на вагона и се опита да го изтръгне от стойката му. Виждах, че едната му ръка е порязана и кърви. Влакът потегли напред, пътниците замръзнаха от страх. Аз се изправих на земята.

Бях млад и в доста добра форма. Висок бях метър и осемдесет, тежах 100 килограма. През последните три години тренирах айкидо по осем часа всеки ден. Обичах да хвърлям и да се боря. Мислех си, че съм издръжлив. Проблемът беше, че бойните ми умения не бяха тествани в реален бой. Като ученици по айкидо, не ни беше позволено да се бием.

Учителят ми ни учеше всяка сутрин, че изкуството е посветено на мира. „Айкидо“, повтаряше той отново и отново, „е изкуството на помирението. Който има ума да се бори, е прекъснал връзката си с вселената. Ако се опиташ да доминираш над други хора, вече си победен. Ние учим как да разрешаваме конфликти, а не как да ги започваме.“

Слушах думите му. Опитах се усилено. Исках да спра да се бия. Дори стигнах дотам, че пресекох улицата няколко пъти, за да избегна „чимпирата“ - пинболистите, които се мотаеха около гарите. Те с удоволствие щяха да изпитат бойните ми способности. Търпението ми ме възвиси. Чувствах се едновременно силен и свят. В дъното на душата си обаче умирах от желание да бъда герой. Исках шанс, абсолютно легитимна възможност, чрез която да спася невинните, като унищожа виновните.

„Това е!“, казах си, докато се изправях на крака. „Този ​​мърляч, това животно, е пиян, злобен и насилствен. Хората са в опасност. Ако не направя нещо бързо, някой вероятно ще пострада. Ще го занеса на химическо чистене.“

Виждайки ме как се изправям, пияницата видя възможност да съсредоточи яростта си. „Аха!“ изрева той. „Чужденец! Имаш нужда от урок по японски обноски!“ Той удари веднъж металния прът, за да придаде тежест на думите си.

Държах се леко за колана над главата си. Хвърлих му бавен поглед, изпълнен с отвращение и пренебрежение. Отдадох му всякаква злоба, която можех да събера. Планирах да разглобя този пуяк, но той трябваше да е този, който ще се размърда Пръв. А аз исках да го вбеся, защото колкото по-ядосан ставаше, толкова по-сигурна беше победата ми. Свих устни и му изпратих подигравателна, нахална целувка. Удари го като шамар в лицето. „Добре!“, извика той. „Ще получиш урок.“ Той се събра за нахвърляне върху мен. Никога нямаше да разбере какво го е сполетяло.

Частица от секундата преди да се размърда, някой извика „Хей!“. Ушите ми прозвучаха оглушително. Спомням си, че бях поразен от странно радостния, мелодичен звук – сякаш ти и твой приятел сте търсили усърдно нещо и той изведнъж сте се натъкнали на него. „Хей!“ Обърнах се наляво, пияницата се завъртя надясно. И двамата се втренчихме в един дребен старец японец. Сигурно е бил на около седемдесет години, този дребничък господин, седнал там безупречно в кимоното и хакамата си. Той не ми обърна внимание, а се усмихна радостно на работника, сякаш имаше да сподели някаква много важна, много желана тайна.

— Ела тук — каза старецът на лесен език, махайки на пияница. — Ела и поговори с мен. — Той махна леко с ръка. Гигантът го последва, сякаш на връв. Той застана войнствено пред възрастния господин и се извисяваше заплашително над него.

— Да говоря с теб? — изрева той над тракащите колела. — Защо, по дяволите, трябва да говоря с теб? — Пияницата сега беше с гръб към мен. Ако лакътят му се помръднеше дори с милиметър, щях да го пусна по чорапи.

Старецът продължи да се усмихва усмихнато на работника. В него нямаше и следа от страх или негодувание. „Какво пи?“, попита той леко, с интерес. „Пих саке“, изрева в отговор работникът, „и това не е твоя работа!“

— О, това е чудесно — каза старецът с възторг. — Абсолютно чудесно! Виждате ли, и аз обичам саке. Всяка вечер аз и жена ми (тя е на седемдесет и шест, знаете ли) затопляме малка бутилка саке и я носим в градината, след което сядаме на старата дървена пейка, която първият ученик на дядо ми е направил за него. Гледаме как слънцето залязва и как е нашата райска ябълка. Прадядо ми е засадил това дърво, знаете ли, и се тревожим дали ще се възстанови от онези ледени бури, които имахме миналата зима. Райските ябълки не виреят добре след ледени бури, въпреки че трябва да кажа, че нашата се е справила доста по-добре, отколкото очаквах, особено като се има предвид лошото качество на почвата. И все пак е най-удовлетворяващо да гледаме как си вземаме сакето и излизаме да се наслаждаваме на вечерта — дори когато вали! — Той погледна към работника, очите му блестяха, щастлив да сподели своята възхитителна информация.

Докато се мъчеше да следи тънкостите на разговора на стареца, лицето на пияница започна да омеква. Юмруците му бавно се отпуснаха. „Да“, каза той бавно, „и аз обичам райска ябълка…“ Гласът му заглъхна.

— Да — каза старецът, усмихвайки се, — и съм сигурен, че имате прекрасна съпруга.

— Не — отвърна работникът, — жена ми почина. — Той наведе глава. Много леко, полюшвайки се в такт с движението на влака, едрият мъж започна да ридае. — Нямам жена, нямам дом, нямам работа, нямам пари, нямам къде да отида. Толкова се срамувам от себе си. — Сълзи се стичаха по бузите му; спазъм на чисто отчаяние пробяга през тялото му. Над багажника четирицветна реклама тръбеше за добродетелите на луксозния живот в предградията.

Сега беше мой ред. Стоейки там, в добре изтърканата си младежка невинност, в праведността си, която искаше да направи този свят безопасен за демокрацията, изведнъж се почувствах по-мръсна от него.

Точно тогава влакът пристигна на моята спирка. Перонът беше претъпкан и тълпата се нахвърли във вагона веднага щом вратите се отвориха. Докато маневрирах, за да излезем, чух стареца да кудкудяка съчувствено. „Леле, леле“, каза той с неугасваща радост, „това наистина е много трудна ситуация. Седнете тук и ми разкажете за нея.“

Обърнах глава за последен поглед. Работникът се беше проснал като чувал на седалката, с глава в скута на стареца. Старецът го погледна, изпълнен със състрадание и наслада, с едната си ръка нежно галеше мръсната, сплъстена глава.

Докато влакът потегляше, седнах на пейка. Това, което исках да направя с мускули и подлост, беше постигнато с няколко мили думи. Бях видял айкидо да се упражнява в бой и същността му беше любов, както беше казал основателят. Щеше да мине много време, преди да мога да говоря за разрешаването на конфликти.