Последната от човешките свободи

Истинската свобода се крие в избора – това е едно от основните прозрения в писанията на Виктор Франкъл, психиатър, затворен в нацистки концентрационен лагер. В бестселъра си „ Човекът в търсене на смисъл “ Франкъл описва дълбоките си преживявания: „Ние, които живеехме в концентрационни лагери, можем да си спомним мъжете, които ходеха през колибите, утешавайки другите, раздавайки последното си парче хляб. Може да са били малко на брой, но те предлагат достатъчно доказателство, че всичко може да бъде отнето от човек, освен едно нещо: последната човешка свобода – да избере отношението си при всякакви обстоятелства, да избере собствения си път.“

Във всяка трудна ситуация, свидетелството на Франкъл дава отправна точка: за да имаме свободата да избираме, първо трябва да осъзнаем, че изобщо имаме избор. Събуждайки се за свободата на вътрешния избор във всеки един момент, ние незабавно преминаваме от пасивност към участие. Направете едносекунден експеримент: запитайте се: „Имам ли избор в момента?“ Самото задаване на този въпрос започва да променя преживяването ви в този момент.

Но колко често осъзнавам факта, че имам избор? Показателно проучване в Харвард наскоро показа, че умовете ни всъщност се скитат през половината време, ангажирани или с миналото, или с бъдещето – а не с реалността на случващото се в този момент. Така че всъщност през по-голямата част от времето ние просто не сме в настоящето. А без присъствие, как може да има избор? Това не означава, че миналото и бъдещето не са ценни конструкции.

Миналият опит може да бъде чудесен учител, но ако не внимаваме, той може непропорционално да повлияе на това, което всъщност се случва в този момент. По подобен начин, нашата представа за бъдещето, макар и да ни помага да планираме и да се подготвим, в крайна сметка е проекция, която отклонява вниманието от разгръщането на настоящия момент. Минало или бъдеще, разсейването от настоящата ни реалност отслабва всяка възможност за участие.

Всеки момент животът ни поставя на гребена на мощна вълна – можем или да отречем способността си да избираме, или да я прегърнем с цялото си сърце. Синьо хапче или червено хапче, разпад или еволюция, тези противоположни сили са в безкрайна игра. От една страна, вселената непрестанно се движи към по-голямо безредие, следвайки законите на термодинамиката и ентропията. От друга страна, самата дума космос произлиза от гръцки за „ред“, сочейки към ясна дъга на нарастваща самоорганизация и развитие. Изборът е опорната точка.

Но изборът – или липсата му – е многопластов и изборът да обърнем внимание е само началото. Отвъд дълбоко вкоренената ни човешка склонност да губим осъзнатост, наяве излиза друг дълбок модел: да се справяме с настоящето с рефлекторна реактивност. Разбира се, подобно обусловяване представлява кодиране на минал опит и подобно на конструкциите от минало и настояще, тези заучени предпочитания могат да бъдат полезни за вземането на мъдри избори – до определен момент. Ако останат несъзнателни или подсъзнателни, те се налагат върху всички наши преживявания и ни пречат да преживеем реалността такава, каквато е. Вместо това, ние я преживяваме такава, каквато я определят нашите натрупани неизследвани модели. И губим възможността да задълбочим истинското разбиране за себе си и нашия свят.

Ако вместо това се ангажираме да наблюдаваме себе си, дори ако в началото просто наблюдаваме вътрешния си безпорядък, започваме да противодействаме на тези тенденции. При достатъчно неутрализиращо пространство, вълните на реактивност затихват и осъзнаването се задълбочава. Такова мълчаливо наблюдение изгражда свой собствен импулс, като в крайна сметка се превръща в основа за непрекъснато учене и прозрение в дълбините на нашия ум. Между случващите се неща и реагирането на тях има дълбоко присъствие и можем да видим по-ясно динамиката на ума, както и причината и следствието, дори на фините умствени действия.

Не че е лесно. Като буйно дете на 6 или 7 години, ясно си спомням как родителите ми ми казваха да се „самоанализирам“ след всяка съществена грешка, която съм правил. Спомням си, че бях напълно объркан от думата, нямах представа какво означава или как да го направя. Като размишлявам сега, осъзнавам, че думата буквално означава да се вгледаме в себе си, наистина да изпитаме ефектите от нашите избори, последствията от нашите действия. Това е същността на практическата мъдрост: да разберем чрез пряк опит кои действия, решения и намерения допринасят за благополучието и кои не.

Всичко започва със съзнателен избор. Във всеки момент, в който избера да остана наясно с настоящата си реалност, си давам шанс да приема тази реалност такава, каквато е, с пълно спокойствие. Ако го направя, тогава дори когато инерцията на миналите тенденции се утвърждава, усещам техните ефекти, но отново избирам да спра да разпространявам модели. В резултат на това във всеки такъв момент неблагоприятните навици на несъзнателна реактивност се разплитат. При непрекъснато взаимодействие по този начин с динамична реалност става ясно, че трансформацията не е нещо, което се случва на мен. Всичко, което съм, е постоянно развиващ се процес, всичко, което съм, е самата трансформация и това може би е точно това, което Франкъл нарича „последната човешка свобода“.