Делото на любовта е да обичаш

Моето собствено време на земята ме накара да повярвам в два мощни инструмента, които превръщат преживяването в любов: задържането и слушането. Всеки път, когато съм задържал или съм бил задържан, всеки път, когато съм слушал или съм бил слушан, преживяването гори като дърва в този вечен огън и аз се озовавам в присъствието на любовта. Винаги е било така. Помислете за тези две стари вярвания, които носят мъдростта и предизвикателството на задържането и слушането.

Първото е вековното схващане, че когато държите черупка до ухото си, можете да чуете океана. Изглежда, че това винаги работи. Проучванията в медицината са разкрили, че когато държите тази черупка до ухото си, всъщност чувате собствените си пулсации, океанът от кръвта ви се възпроизвежда към вас. И все пак този факт не намалява тази мистерия. Само я засилва. Защото държането на черупка до ухото ни ни учи как да чуваме Цялото чрез частта и как да открием Вселената в нас. Учи ни, че когато се осмелим да държим друго същество, като черупка, до ухото си, чуваме както мистерията на целия живот, така и океана от собствената си кръв.

Удивително е, че всяко същество носи в себе си закодирана историята на Вселената. Всяка душа е черупка, оформена от теченията на дълбините. Дори физически, вътрешното ухо - този деликатен източник на баланс - е оформено като раковина. И така, каквото и да държим и слушаме, ще ни покаже къде живее то в света и в нас.

Това ни води до второто поверие: народното поверие, че ако конят си счупи крак, трябва да бъде евтаназиран. Открих, че това не е вярно. О, вярно е, че се случва. Развъдчиците отстрелват коне със счупени крака, сякаш няма какво да се направи. Но сега знам, че правят това за себе си, защото не искат да се грижат за кон, който не може да тича.

Точно по този начин, страхливите и егоистични хора прерязват връзките с онези, които са разбити, не желаейки да седят с приятел, който не може да намери утрешния ден, не желаейки да бъдат обременени с някой, който ще ги забави, не желаейки да се изправят пред това, което е разбито в самите тях. В това се крие предизвикателството на състраданието. Защото, когато се осмелим да държим онези, принудени да стъпят на земята, да се осмелим да ги прегърнем близо, истината за това да държим и да слушаме пее и ние биваме отнесени в мъдростта на счупените кости и как нещата заздравяват.

Това са тихи смелости, от които всички се нуждаем. Смелостта да чакаме и да наблюдаваме с цялата си същност. Смелостта да признаем, че не сме сами. Смелостта да се държим един до друг сърцата си. И смелостта да се грижим за нещата, които са счупени.

Практикуването на тези смелости винаги е в малките неща, които са ни под ръка. Някак си, чрез практиката да правим малки неща с голяма любов, както казва Майка Тереза, ние се учим как да бъдем смели. Всъщност, делото на любовта е да се грижим изцяло за малките неща. Такава грижа разкрива мистерията. Чрез щедростта на нашето най-малко внимание ние навлизаме в океана на любовта, който ни носи всички.

Просто и дълбоко казано, делото на любовта е да обичаш. Защото в този акт Вселената оживява. Такава живост е пространството, което се отваря между нас, както казва Мартин Бубер, когато двама се поклонят и докоснат по истински начин.

Марк Непо от „Изключителният риск: Смелостта да живееш автентичен живот“