Знаеш много добре, че съм ядосан на теб, Боже. Неспокоен. Неспособен да се моля. Защо не събориш разделителната стена, която ни разделя? Не усещам никаква инициатива от твоя страна, никаква помощ. Всичко, което чувствам, е тази ужасна буца тлеещ гняв. И вина, парализираща вина. Как да се наслаждавам на лукса тук - изобилната храна, басейна, нашия начин на живот с килими и мека мебел? Нищо от това не е лошо, но вече не мога да се отпусна и да „се примиря“. Да си стоя вкъщи не ми се получава добре.
Напоследък се опитвам да призная болката от това, разказвайки я на приятелите си малко по малко. Но къде си, Боже? Ти ли си утешителят на страдащите? Убежище на бедните? Бог-който-винаги-е-бил-с-мен? Или си Бог, който вижда, но не прави нищо? Бог, който допуска болести, когато няма пари за лекарства. Бог, който говори за любов, но позволява жестокостта да царува. Бог, който възхвалява нежността, само за да я гледа как бива смазвана зад бодлива тел. Бог, който слуша молитвите на богати християни по целия свят, но не променя сърцата им. Бог, в чието име се водят войни. Бог, който мълчи сред страданието. Бог, който заобикаля всички тези въпроси, като сочи кръста.
Кой Бог си ти? И защо не отговаряш на тези сълзи? Винаги съм искал да те обичам.
Бог избра да не отговори в моята времева линия. Въпреки това, актът на изливане на пара ми донесе известно облекчение и затова се върнах в академичните среди с гняв, който тлееше на заден план. Бог и аз вече бяхме в конфликт.
Тогава един ден преживях нещо като сън наяве. Не се молех, а просто седях в градина близо до университета, размишлявайки върху бъркотията, в която се чувствах толкова затънал. Без да искам, изведнъж се озовах в диалог с Бога, когото бях отхвърлял толкова седмици.
„Да предположим, че имате брат, когото обичате“, казах на Бог. „Да предположим, че баща ви е обсипал с изобилие от дарове върху вас, но не е дал нищо на брат ви. Всъщност, той го е заключил в задния двор и го е игнорирал, оставяйки му само малка порция остатъци от храна, за да яде веднъж на ден. Колко дълго бихте могли да продължите да се наслаждавате на всичките си удобства и привилегии вкъщи? Колко дълго бихте могли да изтърпите да се „молите за брат си“ от разстояние? Колко време ще мине, преди да започнете да негодувате срещу този баща, който уж обича всичките си деца, особено бедните?“
И ако прекарате известно време навън в този празен двор с брат си и се сближите много с него, почувствате мъката му от това, че не може да нахрани и облече собствените си деца, и видите, че – въпреки малтретирането – той все още обича баща си и умолително пита: „С какво съм обидил баща ни, че се отнася с мен така?“
След всичко това, би ли искал/а да се срещнеш отново с баща си лице в лице в уютния си дом? Не би ли се страхувал/а, че ще го намразиш?
И за моя голяма изненада, Бог отговори:
Знаеш, че не е така, Мерилин, макар че разбирам защо се чувстваш така. Имам много деца. Някои от тях изгониха брат ти от къщата. Сърцето ми е с него, но оставих хората свободни. Правят с мен каквото си поискат. Виждаш ли, любовта не може да накара нищо насила. Всъщност съм безсилна като квадриплегик. Обграждат ме с ленени платна и свещи, с тържествени шествия и изобилие от цветя и ме заливат с молитвите си. Но колкото и да е странно, само малцина от тях наистина обръщат внимание на братята и сестрите си. Това също ме разбива.
Радвам се, че си ги забелязал. Давай, ядосвай се, но моля те, не ме мрази. С теб съм в това, повече, отколкото можеш да си представиш. И с твоите братя и сестри в лагерите съм също, дори когато съм обвиняван за бремето, което сега носят. Хайде сега, нека сълзите ти се стичат. Виж, аз плача с теб.
Нашият противопоставяне приключи точно тогава и там, докато аз и Бог плакахме заедно в онази градина в Бъркли. От този момент разбирам Бог по различен начин. Без значение какво казват теолозите в противен случай, | знайте, че Бог не е Всемогъщ, поне не така, както повечето от нас разбират властта. Защо не? Защото тези, които обичат, никога не упражняват контрол над другите. Защото любовта ни прави изключително уязвими, както е описал К. С. Луис в книгата си „Четирите любови“:
Да обичаш изобщо означава да станеш уязвим. Обичай каквото и да е и сърцето ти със сигурност ще бъде изтръгнато и евентуално разбито. Ако искаш да си сигурен, че ще го запазиш непокътнато, не трябва да го даваш на никого, дори на животно. Обвий го внимателно с хобита и малки луксове; избягвай всякакви обвързвания; заключи го безопасно в ковчега или ковчега на твоя егоизъм. Но в този ковчег – безопасно, тъмно, неподвижно, безвъздушно пространство, то ще се промени. Няма да бъде разбито; ще стане нечупливо, непроницаемо, неизкупимо. Алтернативата на трагедията, или поне на риска от трагедия, е проклятието. Единственото място извън Рая, където можеш да бъдеш напълно в безопасност от всички опасности и смущения на любовта, е Адът.
Честъртън беше прав. Любовта иска да бъде с любимия. Любовта не може да поправи нещата, но любовта винаги чука и идва право, за да бъде с любимия сред страданието му, дори до дълбините на ада. Любовта не изолира или затваря; любовта избира да бъде с. Любовта не принуждава; тя може само да кани. Бог чака: „Ето, стоя и чукам на вратата. Ако някой ме чуе да викам и отвори вратата, | ще влезе в къщата и ще вечеря с нея, и тя с мен“ (Откр. 3:20).
Въпреки нашите упорити и непоколебими очаквания за обратното, Бог никога не обещава да премахне болката ни, а по-скоро обещава да остане близо до нас посред нея. Пророците ни канят да „го наречем Емануил, което ще рече: Бог с нас“ (Ис. 7:14). Имаме Божието слово за това: „Ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века“ (Мат. 28:20).
От това обещание зависи всичко.
COMMUNITY REFLECTIONS
SHARE YOUR REFLECTION
2 PAST RESPONSES
Thank you for sharing such an empowering story, sister.
You mentioned the theft by camp supervisors. How much of donations reach the refugees and how much is stolen? How can you control this?
Honored to have read this...Thank you for sharing, dear sister. Yes, He is with us and will never leave nor forsake us