Звуци на тишината

Залез над Улуру (снимка от Мартин Фишър/Flickr)

„Ще дойде денят, когато човекът ще трябва да се бори с шума толкова неумолимо, колкото с холерата и чумата.“ Така е казал носителят на Нобелова награда бактериолог Робърт Кох през 1905 г. Век по-късно този ден е много по-близо. Днес тишината се е превърнала в застрашен вид. Нашите градове, нашите предградия, нашите селскостопански общности, дори най-обширните и отдалечени национални паркове не са свободни от човешки шумови намеси. Нито пък има облекчение дори на Северния полюс; самолети, прескачащи континента, се грижат за това. Нещо повече, борбата с шума не е същото като запазването на тишината. Нашите типични стратегии за борба с шума – тапи за уши, слушалки за шумопотискане, дори закони за намаляване на шума – не предлагат реално решение, защото не правят нищо, за да ни помогнат да се свържем отново и да чуем земята. А земята говори.

Стигнали сме до момент в човешката история, когато глобалната екологична криза изисква трайни промени в начина ни на живот. Повече от всякога трябва да се влюбим отново в земята. Тишината е нашето място за срещи.

Наше рождено право е да слушаме, тихо и необезпокоявано, природната среда и да приемаме каквито и да е значения, които искаме. Много преди шумовете на човечеството, е имало само звуците на природния свят. Ушите ни са еволюирали, перфектно настроени да чуват тези звуци - звуци, които далеч надхвърлят обхвата на човешката реч или дори на най-амбициозните ни музикални изпълнения: лек бриз, който показва промяна във времето, първите пролетни птичи песни, предвещаващи повторно озеленяване на земята и завръщане към растеж и просперитет, приближаваща буря, обещаваща облекчение от суша, и променящият се прилив, напомнящ ни за небесния балет. Всички тези преживявания ни свързват обратно със земята и с нашето еволюционно минало.

„Един квадратен инч от тишината“ е място в тропическата гора Хох , част от Национален парк Олимпик — може би най-тихото място в Съединените щати. Но и то е застрашено, защитено само от политика, която не се прилага нито от самата Национална паркова служба, нито е подкрепена от адекватни закони. Надеждата ми е, че „Един квадратен инч“ ще предизвика тихо пробуждане у всички, които желаят да станат истински слушатели.

Запазването на естествената тишина е също толкова необходимо и важно, колкото опазването на видовете , възстановяването на местообитанията, почистването на токсични отпадъци и намаляването на въглеродния диоксид, за да назовем само някои от непосредствените предизвикателства, пред които сме изправени в този все още млад век. Добрата новина е, че спасяването на тишината може да дойде много по-лесно, отколкото справянето с тези други проблеми. Един-единствен закон би сигнализирал за огромно и незабавно подобрение. Този закон би забранил на всички самолети да прелитат над най-девствените ни национални паркове.

Тишината не е отсъствие на нещо, а присъствие на всичко. Тя живее тук, дълбоко, в „Един квадратен инч“ в тропическата гора Хох. Тя е присъствието на времето, необезпокоявано. Може да се усети в гърдите. Тишината подхранва нашата природа, нашата човешка природа и ни позволява да разберем кои сме. Оставени с по-възприемчив ум и по-настроено ухо, ние ставаме по-добри слушатели не само на природата, но и един на друг. Тишината може да бъде носена като жарава от огън. Тишината може да бъде намерена и тишината може да ви намери. Тишината може да бъде загубена, а също и възстановена. Но тишината не може да бъде представена, въпреки че повечето хора мислят така. За да изпитате чудото на тишината, което изпълва душата, трябва да я чуете.

Тишината е звук, много, много звуци. Чувал съм повече, отколкото мога да преброя. Тишината е осветената от лунната светлина песен на койота, който издава сигнали във въздуха, и отговорът на неговия партньор. Това е шепотът на падащия сняг, който по-късно ще се стопи с изумителен реге ритъм, толкова свеж, че ще ви се прииска да танцувате под него. Това е звукът на опрашващи крилати насекоми, вибриращи мелодии, докато се стрелкат защитно навътре и навън от боровите клони, за да избягат временно от бриза, смесица от бръмчене на насекоми и борови въздишки, която ще ви съпътства през целия ден. Тишината е преминаващото ято синигери с кестеняви гръбчета и червеногуши зидарки, които чуруликат и пърхат, напомняйки ви за собственото ви любопитство.

Чували ли сте дъжд напоследък? Великата северозападна американска дъждовна гора, не е изненада, е отлично място за слушане. Ето какво чух в One Square Inch of Silence. Първият дъждовен сезон изобщо не е влажен. Първоначално безброй семена падат от извисяващите се дървета. Скоро това е последвано от меките аплодисменти на трептящи кленови листа, които се утаяват толкова тихо като зимно одеяло за семената. Но този тих концерт е само прелюдия.

Когато настъпи първата от многото силни дъждове, разгръщайки могъщия си химн, всеки вид дърво издава свой собствен звук във вятъра и дъжда. Дори най-големите дъждовни капки може никога да не докоснат земята. На близо 90 метра над главите, високо в горския корона, листата и кората абсорбират голяма част от влагата... докато тази въздушна гъба се насити и капките се преоформят и се спуснат по-надолу... удряйки по-ниските клони и падайки върху звукопоглъщащи мъхови завеси... почуквайки по епифитни папрати... леко пляскайки по храсти от боровинки... и удряйки твърдите, здрави листа на салал... преди накрая капките нечуто да огънат нежните, подобни на детелина листа на дървесния киселец и да капнат, за да се просмукат в земята. Чуван денем или нощем, този течен балет ще продължи повече от час след като действителният дъжд спре.

Припомняйки си предупреждението на Робърт Кох, разработчик на научния метод, който идентифицира причините за болестите, вярвам, че неконтролираната загуба на тишина е като канарче в въглищна мина – глобална. Ако не можем да заемем позиция тук, ако си затваряме ушите по въпроса за изчезващата естествена тишина, как можем да очакваме да се справим по-добре с по-сложни екологични кризи?