Сърцебиенето на барабан

Имаше един човек на име Кен, който беше бездомен в Хаф Мун Бей, където живеем ние. Той живееше под моста на Мейн Стрийт. Живееше в колата си и правеше дърворезби. Така че всичките си дърворезби бяха наредени ей там под моста и просто се мотаеше там през деня.

По това време току-що бях преживял наистина болезнен развод, животът ми беше някак си много неспокоен. Чувствах се много неспокоен и нещастен, чудех се какво ще правя, какво ще се случи в живота ми.

Веднъж се разхождах по Главната улица със сина ми Адам, който по това време беше на около 12 или 13 години. Той тъкмо започваше да се интересува от барабани.

Той каза: „Татко, искам да ти покажа един от моите учители по барабани.“

Казах: „Разбира се.“

И така, той ме заведе под моста, където е Кен. И каза: „Уча се да свиря на барабани от Кен.“

Казах: „Какво?! Учиш се да свириш на барабани от този бездомник, който живее под моста?“

Той каза: „Да, ела долу и виж.“

Не бях много щастлив от цялата тази работа, но дойдох и се запознах с Кен. И научих неговата история.

Кен беше учител в гимназията в близкия Редууд Сити и животът му беше поднесъл някои проблеми. Загубил работата си, загубил брака си, загубил дома си, загубил всичко. Нямаше нищо.

Но докато седях там под моста с Кен, забелязах, че е много спокоен. Изглеждаше сякаш е добре. Животът беше просто прекрасен.

Попитах: „Кен, защо се чувствам така, сякаш наистина не съм щастлив с живота си? Аз имам толкова много, а ти нямаш нищо. Какво става? Как можеш да си толкова щастлив с живота си?“

Кен извади барабан и започна да го бие.

Той каза: „Това е пулсът, който винаги присъства. Пулсът на самите нас; пулсът на живота ни.“

И той започна да свири на барабана си.

Тогава Адам -- знаете, на 12 години -- сяда и също започва да свири на барабан. Той присъстваше. И когато присъстваше, това се проявяваше за него чрез барабанния ритъм -- това беше основният пулс.

Така Адам стана част от група деца, които ходеха под моста всеки вторник вечер и свиреха на барабани заедно с Кен. В този момент се чувствах напълно добре. Всички останали родители на децата също се чувстваха добре. Бяхме сигурни, че децата са в добри ръце.

Адам и приятелите му научиха как да се свържат с този основен сърдечен ритъм.

Превъртаме напред около 20 години.

Какво прави Адам сега? Той е учител по музика в Сан Франциско. Посещава училища във всички различни квартали. Казва, че понякога е много хаотично, особено в бедните квартали. Някои от децата са бездомни или не са сигурни къде ще бъдат родителите им; толкова много неща се случват в живота на тези деца. И начинът, по който учи децата как да свирят на барабани, е като влиза в стаята. След това, вместо да застане пред стаята и да ги инструктира – вместо да каже: „Ето за какво е музиката. Ето гамата До. Ето гамата Ре.“ – той просто седи в стаята и гледа как децата тичат наоколо и хвърлят неща едно по друго и правят каквото си правят.

След това той започва да бие барабана.

В крайна сметка децата започват да бият барабани. И намират ритъма, който ги държи заедно. Така той започва уроците си по музика.

Той ми разказа за едно момиче, което всъщност е бездомно и не знае къде е баща ѝ, а майка ѝ има някои проблеми. Никой в семейството им не е завършил гимназия. Тя започна да свири на цигулка и е много развълнувана. Иска да ходи в колеж и да стане музикант. И той я насърчава.

Ето го и Кен, все още под моста в Хаф Мун Бей. Той не е в разказите си за това какво му е направил животът. Той просто е с пулса на настоящето.