Той купи къща за 500 долара в Детройт. Но никога не ставаше въпрос за къщата

Млад бял мъж се премести в квартал на чернокожите, за да поправи рушаща се къща и откри какво наистина превъзхожда различията.

Как може един млад бял мъж, без вяра в политиката, да намери път, по който да помогне смислено в борбата за расова и класова справедливост, а също и в изцелението на това, което разделя хората в тези Съединени щати? В много отношения това е темата на мемоарите на Дрю Филп за това как е бял милениал, който посвещава живота си на купуване, ремонтиране и живеене в изоставена къща в беден, чернокож квартал в предстоящия фалит Детройт.

Най-трогателната сцена от „Къща за 500 долара в Детройт“ започва, когато съсед и приятел на Филип спира с пикап и го моли да се качи. „Къщата на Тери ще бъде на търг“, казва приятелят му Уудс, друг бял мъж, но който има истинската вяра, че се е преместил в квартала преди около 20 години.

Тери са чернокожи съседи, които живеят зад Филп. Г-жа Тери е една от първите в квартала, които протягат ръка на приятелство към Филип. Сега, казва Уудс на Филип, възрастният ѝ съпруг страда от деменция и, без тя да знае, е изостанал с плащанията по ипотеката си. Г-жа Тери дори не знае, че къщата на семейството ѝ е на път да бъде продадена от банката (1 от 4 къщи в Детройт е била обект на възбрана).

Там, в кабината на пикапа, Филп пита: „Кога ще ѝ кажеш?“ Читателите се чудят за момент дали Филп просто няма да пренебрегне проблема на съседа си.

1 от 4 жилища в Детройт е бил обект на възбрана.

Уудс отговаря: „Исках първо да говоря с теб. Имам една идея. Имаш ли пари?“ Уудс смекчава почвата, за да постави на изпитание искреността на Филип. Дали Филип просто възстановява къща или наистина е отдадена част от общността от хора, надяващи се да възстановят и излекуват Детройт? Защото, ако е второто, пренебрегването на проблемите на съседа не е опция.

Приятелството между Филип и бабата му г-жа Тери, чието семейство живее в квартала от поколения, е важна тема в историята на Филип. Връзката им започва, когато г-жа Тери, след като го наблюдава как се поти над усилията си за възстановяване, му маха да дойде и му предлага бутилка студен Gatorade. Тя кани Филип на семейно барбекю, но той не отива, защото се смущава от възприятието му като бял натрапник в чернокож квартал, а тя го унижава, че не идва. В известен смисъл тя се превръща в неговия квартален посрещателен комитет и Филп скоро става единственият бял човек на семейните ѝ събирания.

Докато Филип не научава за възбраната, връзката му с г-жа Тери е просто трогателна история за бавното разрушаване на междуличностните бариери, основани на раса и класа, между съседите. Сега обаче въпросът за Филип е дали той наистина е съсед в смисъла на думата „отнасяй се със съседа си като със себе си“ или е просто бял, либерален, (повече или по-малко) турист, живеещ сред бедните?

„Политиката вече нямаше да оправя нещата.“

За да влоши затруднението, самият Филип е доста беден. Той живее в изоставената къща, която е купил за 500 долара. Тя е била пълна с боклуци на необитатели, когато се е нанесъл, и в продължение на няколко години е оцелял без отопление и течаща вода, докато е работил разни неща, за да изкара парите, необходими за ремонт на къщата.

Какво правеше той там? Да бъде част от „зародиша на нещо съвсем ново и революционно за градските райони“, пише той. Той ни напомня за унищожаването на Детройт, загубата на демокрацията му в полза на назначени от държавата администратори, изтичането на богатството му от чернокожите жители директно към белите банкери.

Филп пише за това как милениалите са постигнали победа в изборите на своя човек – Обама – „и той ни е разочаровал“ (защото, пише Филп, никой на планетата не може да отмени това, което колективно сме правили през десетилетията). „Политиката вече нямаше да може да оправи нещата. Щеше да се наложи да го направим сами.“

Разбира се, това не е напълно вярно. Политиката е част от решението, но само част от решението. Друга част от решението е как избираме да живеем като култура. Как живеем като култура се определя от съчетанието на начина, по който избираме да живеем като индивиди. И като индивид, Филип искаше да бъде част от групата хора, които се опитват да възстановят Детройт.

Има потенциал за всички нас да се трансформираме смислено.

Разбира се, има много книги от чернокожи писатели, които са много по-важни и заслужават внимание, когато става въпрос за истории за издигане на чернокожите общности. Но не мисля, че за това е книгата на Филип. Тя е за един бял мъж, който се опитва да намери полезно място в междурасовата, междукласовата, междуетническата, междуполовата и междусексуалната борба за справедливост, равенство и – да – любов.

След първия студ и пронизващата зима в неотопляемата си къща, Филип осъзнава, че целта му не е била да построи нова къща. Целта му е била да промени себе си, като построи нова къща. „Целта не е била да построим нов град. Целта е била да трансформираме себе си, като построим нов град.“

Именно внушението, че има потенциал за смислена трансформация на всички нас, прави момента, в който Уудс спира пред къщата на Филип и го предизвиква да забрави за използването на оскъдните си спестявания за ремонт на къщата си и вместо това да ги използва, за да помогне на г-жа Тери, толкова трогателен.

Няма да ви разкривам края. Но ще ви кажа защо се случва. Това, което Филип прави, не е защото е идеалистичен млад бял мъж, който иска да се справи със срама от привилегиите си, като помага на чернокожите. Това е така, защото след всички онези неотопляеми зимни дни, цялата тази работа, всички онези барбекюта и цялото това навигиране в различията и намиране на общи неща, Филип и г-жа Тери са станали приятели.

Книгата на Филип ни дава поглед към един свят, спасен не чрез опити да постъпим правилно. А чрез постъпване правилно, защото сме работили, за да преодолеем различията си и да се опознаем и грижим един за друг през всички граници – включително и между нашите задни дворове. Това със сигурност не е цялото решение, но знам, че е част от него.