Какво може да ни научи смъртта за живота

Смъртта е важен съюзник за оценяването на живота. Нямам предвид болезнена обсебеност от смъртта. По-скоро имам предвид осъзнаването на нашата крайност като физически същества – честно признание за краткото време, което имаме да обичаме и да учим на тази земя. Знанието, че телата ни неизбежно ще умрат, прогаря привързаността ни към достойната лудост на нашето социално изградено съществуване. Смъртта е приятел, който ни помага да се освободим от привързаността си към социалното положение и материалните притежания като източник на върховна сигурност и идентичност. Осъзнаването на смъртта ни принуждава да се изправим пред целта и смисъла на нашето съществуване, тук и сега.

Тези, които са имали преживявания близо до смъртта, потвърждават, че осъзнаването на смъртта може да бъде безкомпромисен приятел, който ни връща във връзка с това, което е най-важно. Често срещано чувство, изразявано от много оцелели след преживявания близо до смъртта, е намален акцент върху парите и материалните неща и повишена признателност към природата и любовта към другите хора. Д-р Кенет Ринг, изследовател на преживявания близо до смъртта, цитира млад мъж, който е преживял преживяване близо до смъртта след сериозна автомобилна катастрофа. В резултат на това младият мъж е открил, че е развил „осъзнаване, че в живота се случва нещо повече от физическата част от него... Това е просто пълно осъзнаване не само на материалното и колко можем да купим – под формата на коли и други неща, или храна, или каквото и да е. Има повече от просто консумиране на живота. Има момент, в който трябва да му дадете и това е наистина важно.“

Ганди веднъж е казал: „Точно както човек трябва да научи изкуството на убиването в обучението си за насилие, така и човек трябва да научи изкуството на умирането в обучението си за ненасилие.“ Ако искаме да водим ненасилствен и любящ живот, тогава можем да започнем, като се примирим със собствената си смърт. Осъзнаването, че трябва да умрем, ни събужда от социалния ни сън и ни осъзнава реалността на нашата ситуация. Смъртта е непоколебим партньор в живота – неизбежна сигурност, срещу която да се борим, докато разделяме значимото от тривиалното в ежедневието си. В тази връзка, помислете за думите на Надин Стеър от Луисвил, Кентъки, която е била на 85 години, когато е написала „Ако можех да преживея живота си отново“:

Бих искал следващия път да правя повече грешки. Бих се отпуснал. Бих се раздвижил. Бих бил по-глупав, отколкото бях това пътуване. Бих приемал по-малко неща сериозно. Бих поемал повече рискове. Бих катерил повече планини и бих преплувал повече реки. Бих ял повече сладолед и по-малко боб. Може би бих имал повече истински проблеми, но бих имал по-малко въображаеми... Бях от онези хора, които никога не отиват никъде без термометър, бутилка с гореща вода, дъждобран и парашут. Ако трябваше да го направя отново, щях да пътувам по-леко, отколкото съм.

Накрая, помислете за мъдростта от една вече до голяма степен забравена книга, написана в Съединените щати през 1877 г. В последните си страници „Царският път на живота“ описва перспектива за живота, която произтича от оценяването на смъртта. Въпреки че е написана в стил на изящно красноречие, произлизащ от по-ранна епоха, тя говори ясно дори и днес:

Нито един пол не е пощаден, нито една възраст не е изключена. Величествените и дворцови пътища, по които минават монарсите, пътят, по който вървят писателите, пътят, който изминава воинът, кратките и прости анали на бедните, всички водят до едно и също място, всички завършват, колкото и различни да са маршрутите им, в онази огромна къща, предназначена за всички живи... Без значение какво почетно положение заемаме, всички ние сме подвластни на смъртта... Правилният поглед върху смъртта може да е полезен за успокояване на повечето нередни страсти. Така например, можем да видим до какво води алчността в ковчега на скъперника; това е човекът, който никога не може да се задоволи с богатство; но вижте сега няколко дъски го ограждат и няколко квадратни сантиметра го побират... Вижте последствията от невъздържанието в гробницата на лакомника; вижте апетита му сега напълно заситен, сетивата му унищожени и костите му разпръснати.

Тези послания са ясни. Не можем да се скрием от смъртта. Нейната прегръдка ще погълне изцяло нашето социално съществуване. Длъжности, социално положение, материални притежания, сексуални роли и образи – всичко това трябва да се отстъпи пред смъртта. Това не означава, че трябва да изоставим материалното и социалното си съществуване. По-скоро означава, че като съзнателно почитаме факта на физическата си смърт, ние по този начин получаваме сила да проникнем през социалната преструвка, показност и объркване, които обикновено замъгляват чувството ни за това кое е наистина значимо. Осъзнаването на смъртта е съюзник за вливане в живота ни на чувство за непосредственост, перспектива и пропорция. Признавайки реалността на смъртта, можем по-пълноценно да оценим дара на живота си.

Ако изберете смъртта за съюзник (като напомняне за ценността на всеки миг) и ако изберете вселената за ваш дом (като напомняне за страхотните измерения на нашето съществуване), дали едно качество на живост, непосредственост и трогателност би изпълнило естествено вашия живот всеки миг? Ако знаехте, че ще умрете след няколко часа или дни, дали най-простите неща биха придобили светло и проникновено значение? Дали всеки момент би станал ценен отвъд всяка предишна мярка? Дали всяко цвете, всеки човек, всяка пукнатина в тротоара, всяко дърво биха се превърнали в мимолетно и никога неповторимо чудо? Простотата на живота помага да внесем тази яснота и признателност в живота си. По какви начини признателността към смъртта е полезен партньор във вашия собствен живот?