Добротата на ближния

[Следното е редактиран препис от участието на Преета Бансал в Awakin Circle в Санта Клара през декември 2017 г.]

Точно днес, по пътя надолу, получих новина, че стар семеен приятел е минал вчера. По темата за малките грации си спомням нейния живот и нейната история и колко много те повлияха на моето и на семейството ми пътуване.

Родителите ми дойдоха в САЩ от Индия през 60-те години, заедно с първата вълна имигранти от Индия. Баща ми дойде в Канзас, където получаваше докторска степен. Шест месеца по-късно майка ми дойде с нас трите деца - сестра ми, брат ми и аз. Бяхме само на две, четири и пет години.

Това беше първата ни зима в Канзас. Беше студено. Все още нямахме тежки палта. Родителите ми идваха от Индия и им отне известно време, за да разберат тези неща. Те все още нямаха представа колко студено наистина може да стане в Средния запад и така всеки ден беше нова изненада. Все още нямахме кола или нещо подобно, а баща ми все още нямаше шофьорска книжка в САЩ. Тогава имаше малко индианци навсякъде. В университетите имаше малко кафяви хора, малко черни хора. Ако си спомните за Америка преди Гражданската война, въпросът дали робството ще бъде разрешено в териториите Канзас-Небраска е част от това, което предизвика началото на Гражданската война. Беше в Канзас през 60-те години на миналия век, законите на Джим Кроу бяха в съвсем близкото минало в някои части на тази страна и все още имаше част от това сегрегирано мислене и реалност наоколо.

Но както и да е, баща ми получаваше докторска степен и ходеше нагоре и надолу по големия хълм до и от кампуса редовно. Този хълм се стори огромен. Не мисля, че всъщност е много голям, но се чувствах огромен по това време, от моята двегодишна гледна точка.

От двегодишна не ходех на училище, но брат ми и сестра ми бяха на училище. Баща ми ходеше надолу по този голям хълм всеки ден, за да ги заведе на училище, и след това се връщаше нагоре по хълма, за да отиде в университета. След около две или три седмици от това, тази жена със сина си, който очевидно беше в първия клас на сестра ми, започна да ги забелязва. В един много студен и снежен ден, когато не бяха облечени достатъчно топло за времето, тя спря и каза: „Знаеш ли, виждам те да се разхождаш всеки ден. Мога ли да взема дъщеря ти и сина ти на училище? Искаш ли да те закарам?“

Баща ми отговори (за изненада на сестра ми): "Да, това би било страхотно." И така те се качиха в топлата кола в един брутално студен ден и тя започна да прави това всеки ден.

Тя се казваше Валери. И това семейство просто стана толкова скъпо за моето семейство -- дори не мога да започна да го опиша -- вече над 50 години, колко много означаваха те за нас. Току-що започна с този малък акт на предлагане на превоз, а след това просто се разрасна и тя и майка ми станаха много близки.

Тя обичаше индийската храна. :) Майка ми готвеше gul ab jamuns (индийски сладкиши) и до ден днешен казваше: „Ами какво ще кажете за тези гоу-лобс ? Къде са тези гоу-лобс ?“ :)

Тя караше майка ми да пазарува хранителни стоки и майка ми обичаше да готви индийска храна за нея. Имаше просто всички тези малки обмени между нашите семейства. Те имаха три деца на приблизително същата възраст като братята и сестрите ми и мен. Просто станахме невероятно близки. Току-що прерасна в това невероятно приятелство в продължение на толкова много десетилетия. И това означаваше толкова много за нашето семейство през тези 50 години.

Искам да кажа, че като се замисля назад, просто е забележително, че в средата на 60-те тази жена започна да предлага любов по този начин. През март тази година, 2017 г., когато чух за стрелбата по индиеца в Канзас в това, което оттогава беше описано като престъпление от омраза, много се замислих за Вал. Фактът, че преди 50 години тя щеше да моделира любов и изящество по нейния толкова естествен и непринуден начин, и колко красиво се оказа това за семейството ми.

Има толкова много, толкова много взаимни малки действия, които някак си тръгнаха оттам.


Двете семейства през 1969 г. в Лорънс, Канзас.

Първата Коледа брат ми от началния клас спечели коледната елха на класа си, за да я вземе вкъщи през коледната ваканция и изглеждаше някак вълшебно. Тогава ние -- това хиндуистко семейство в Канзас -- имахме истинска коледна елха :) Мисля, че сега се смеем за това и се шегувам: „Сигурен съм, че не беше случайно, че той спечели коледната елха.” Така или иначе тогава се чувстваше вълшебно. Но не знаехме какво да правим с него.

Поставихме тази елха, но не знаехме обичаите за нея. Вал дойде на Бъдни вечер същата година с подаръци, за да запълни пространството под елхата! Тя беше Дядо Коледа онази година и когато се събудихме, беше просто невероятно. В този момент току-що бяхме в страната за кратко. И до днес чорапите, които Вал ни подари за първата ни Коледа в Америка, са чорапите, които показваме всяка Коледа!

Има всички тези красиви истории.

Днес научих, че е починала вчера. През годините семействата ни поддържаха връзка, но не се виждахме толкова често. Може би само веднъж на десетилетие. С течение на времето тя и съпругът й бяха доста крехки и не можеха да пътуват. Така нашият личен контакт все повече намаляваше. Но емоционалните чувства и връзката винаги остават силни и децата поддържат връзка.

И наистина забележителното нещо е, че майка ми -- само преди десет дни, майка ми внезапно почувства: "Трябва да отида да видя Вал" и тя и баща ми отидоха да я посетят съвсем спонтанно. Нямаха особена причина за това. Вал не беше болен. Тя просто, знаете ли, ставаше все по-слаба. Но това беше просто тази невероятна интуиция, която майка ми имаше, и красотата е, че тя и баща ми успяха да прекарат време с Вал и да се насладят на едно последно посещение съвсем наскоро. И тогава днес чух, че Вал току-що е починал.

Ние просто сме наистина благодарни за малките благословии, малките милости, които нашите семейства размениха и се радваха през годините.