Уендъл Бери: За какво са хората?

Откъс от „За какво са хората“ сборник есета на Уендъл Бери

аз

Благодатта, която е здравето на съществата, може да бъде само обща.
При изцелението разпръснатите членове се събират.
В здравето плътта е благодатна, святото влиза в света.

II

Задачата на лечението е да уважаваш себе си като създание, нито повече, нито по-малко.
Създанието не е създател и не може да бъде. Има само едно Творение и ние сме негови членове.
Да си креативен означава само да имаш здраве: да запазиш себе си напълно жив в Творението, да запазиш Творението напълно живо в себе си, да видиш Творението наново, да приветстваш отново участието си в него.
Най-креативните произведения са всички стратегии на това здраве.
Произведения на гордост, от самонаречени създатели, с премията си за оригиналност, свеждат Сътворението до новост, бледите изненади на умовете, неспособни да се чудят.
Преследвайки оригиналност, бъдещият творец работи сам. В самотата човек поема отговорност за себе си, която не може да изпълни.
Новостта е вид самота.

III

Има лоша работа на гордостта. Има и лошата работа на отчаянието, извършена лошо поради провал на надежда или визия.
Отчаянието е твърде малката отговорност, както гордостта е твърде многото.
Калпавата работа на отчаянието, безсмислената работа на гордостта еднакво предават Творението. Те са загуба на живот.
За отчаянието няма прошка, а за гордостта няма. Кой в самотата може да прости?

IV

Добрата работа намира пътя между гордостта и отчаянието.
Краси със здраве. Лекува с благодат.
Съхранява даденото, за да си остане дар.
С него губим самотата:
стискаме ръцете на тези, които вървят пред нас, и ръцете на тези, които идват след нас;
влизаме в малкия кръг на ръцете си,
и по-големият кръг от влюбени, чиито ръце са сплетени в танц,
и по-големият кръг от всички създания, влизащи и излизащи от живота, които също се движат в танц, на музика, толкова фина и обширна, че никое ухо не я чува освен на фрагменти.

V
И с него влизаме в самотата, в която губим и самотата.
Само раздорът може да дойде от опита за споделяне на самотата.
Истинската самота се намира в дивите места, където човек е без човешко задължение.
Вътрешните гласове стават чути. Човек усеща привличането на своите най-интимни източници. В резултат на това човек реагира по-ясно на други животи. Колкото по-кохерентен става човек в себе си като създание, толкова по-пълно навлиза в общението на всички създания.
Човек се завръща от самота, натоварен с даровете на обстоятелствата.
VI
И от това завръщане няма как да се избяга.
От реда на природата се връщаме към реда и безредието на човечеството.
От по-големия кръг трябва да се върнем към по-малкия, по-малкият в по-големия и зависим от него.
Човек влиза в по-големия кръг чрез желанието да бъде създание, в по-малкия чрез избора да бъде човек.
И след като се върнахме от гората, ние със съжаление си спомняме спокойствието му. За всички същества има място, следователно в покой.
В най-усиления си стремеж, спящи и будни, мъртви и живи, те са в покой.
В човешкия кръг ние сме уморени от стремеж и сме без почивка.

VII

Редът е единствената възможност за почивка.
Създаденият ред трябва да търси дадения ред и да намери своето място в него.
Полето трябва да помни гората, градът трябва да помни полето, за да се завърти колелото на живота и умиращият да бъде посрещнат от новороденото.
Разпръснатите членове трябва да бъдат събрани.
Желанието винаги ще надмине възможното. Но да изпълниш възможното означава да го увеличиш.
Възможното, осъщественото, е навременно в света, вечно в ума.
Виждайки работата, която трябва да се свърши, кой може да не иска да бъде този, който ще я свърши?
Но човек се страхува, че няма да има почивка, докато работата не свърши и къщата не е в ред, фермата е в ред, градът е в ред и всички близки са добре.
Но гордостта е тази, която лежи будна в нощта със своето желание и своята мъка.
Да работиш сам върху тази работа означава да се провалиш. Няма помощ за това. Самотата е неговият провал.
Отчаянието е това, което вижда как работата се проваля в собствения ви провал.
Това отчаяние е най-неудобната гордост от всички.

VIII

Най-накрая има гордостта да се мислиш без учители.
Учителите са навсякъде. Това, което се иска, е учащ се.
В невежеството е надеждата. Ако познавахме трудността, нямаше да научим дори толкова малко.
Разчитайте на невежеството. Това е невежество, до което учителите ще стигнат.
Те чакат, както винаги, отвъд ръба на светлината.

IX

Ученията на неподозирани учители принадлежат на задачата и са нейната надежда.
Любовта и работата на приятели и любовници принадлежат към задачата и са нейното здраве.
Почивката и радостта принадлежат на задачата и са нейна благодат.
Нека утре дойде утре. Не по твоя воля къщата се носи през нощта.
Редът е единствената възможност за почивка.