О, за плача на глас

Смъртта често посещаваше живота ми през последната година. През онези времена често съм чувал добре известното стихотворение на Мери Елизабет Фрай „Не стойте на гроба ми и не плачете“.

Тази сутрин, докато се излежавах в леглото, започнах да назовавам наум моите починали любими, извиквайки в паметта им милите им лица и мълчаливо произнасяйки имената им едно по едно. Това е един от начините, по които ги почитам и се справям с липсата им. В средата на този познат ритуал „чух“ отчетлив глас, който говореше в ума ми. Това е, което каза.

Сега, скъпа. Ти просто застани на гроба ми и плачи. В интерес на истината, можете да паднете на земята, ако поискате. Ако има сняг или кал, без значение - винаги можете да почистите погребалния костюм по-късно. Или можете напълно да се откажете от костюма. Носете пижамата си или любимите си потници на погребението ми. Наранявате се достатъчно, без да се налага да носите тесни дрехи и неудобни обувки. И моля те, моля те… плачи! Странно е да бъда там, където съм сега -- на това прекрасно, макар и напълно неописуемо място – и да те видя как изразходваш толкова ценна енергия, за да НЕ плачеш, НЕ дишаш, НЕ изживяваш това преживяване. Скъпа, ти си още жива. Така че бъди… жив!

Тук не бива да плачем. Не се цапаме. Сърцата ни не се разбиват. Това се случва само там, където си ти. Честно казано, липсва ми бъркотията в живота. Това е привилегия. Така че, продължете и плачете, вайкайте се, говорете, скърцайте със зъби, продължете малко. Ще има достатъчно време за тишина и спокойствие, когато си там, където съм аз.

И когато приключите с плача – или когато спрете за известно време – продължете и пейте. Пеенето достига точно отвъд границата между мястото, където съм аз и мястото, където си ти, и ни събира заедно за миг. Усетили сте това, нали? Ще знаете песента, която да изпеете, но не и докато не си поемете дъх, за да я започнете. Този момент ще ми позволи да забия едно право в сърцето ти и то ще излезе. Бъдете предупредени, че вероятно ще ви накара да плачете отново. Мисля, че се изясних какво да правя, когато това се случи.

Ето още нещо. Това е за много, много по-късно -- след като костюмът ви се върне от чистачката, съдовете са върнати и останалият свят се раздвижи от катастрофалната ви загуба. Започнете да намирате някакъв живот около и отвъд скръбта си и нежно, предпазливо започнете да живеете в него. Тъгата и загубата все още ще са наоколо, защото честно казано, никога няма да „превъзмогнете това“. Не трябва да го правиш.

Не знам как ще намериш пътя си обратно към живота си отвъд скръбта, но чувам слухове тук, че да си под небето е добро начало. Свързването с други живи същества също е добро – растения в градината, приятелски настроени кучета, стари приятели, които не внасят набръчкани вежди и „загриженост“ при всяка среща. Така че – давай – застанете на гроба ми. Изплачи си проклетите очи. Яхни смело бурята от скръб и тя просто може да те отнесе – след време, скъпи, след време – обратно до невероятното място да си жив. Ще те подкрепям от тук.

***

От Барбара Макафи идва тази балада с евангелски вкус, която възхвалява звуковия плач и цялото изцеление, което носи.

Барбара Макафи · О, за да плача