Екология от Ak Ramanujam

„Септември току-що отмина тук, в Ченай. И ние сме на половината път от тамижския месец Purattasi , месец, известен в народните предания с втората кратка лятна горещина, преди да пристигнат мусонните дъждове. И макар жегата да е истинска – тялото ми може да свидетелства за това – това, което бележи септември за мен, е различно визуално и тактилно изживяване – петна от дъвкани пръски по пътеките – изплюти остатъци от плодове Punnai , които плодовите прилепи оставят след себе си всяка сутрин, след нощния си пир.

Това е, което семейството ми и аз правим през септември сутринта; използваме метла от кокосови листа за изстъргване на плодови плюнки на Punnai от бетонните пътеки близо до нашия кладенец и резервоари за вода. Ние го измитаме на една страна и след това мулчираме цялата колекция от сдъвкани, полуизядени и непокътнати, паднали плодове Punnai в градината, в мулчираното легло около нашето дърво Punnai . Punnai е името на Tamizh за дървото Calophyllum inophyllum , свещено храмово дърво от „neithal tinai“ , крайбрежната земна форма, към която принадлежи Ченай. Punnai е роден в моята част на света (Тропическа Азия) и се среща в части, отдалечени една от друга като Индонезия, Източна Африка и Австралия. Дървото в нашата градина не е посадено от нас. Вероятно е засадено от птича капка. Или много по-вероятно, плодова бухалка.

Всяка септемврийска сутрин, когато сме заети със сутрешните си дейности по метене, си спомням с иронична усмивка как има хора, които живеят в този мой град, които искат предложения за дървета, които да засадят около домовете си. Освен това, казват те - в идеалния случай дърветата не трябва да хвърлят листа. Или обилно количество цветя. Или привличайте птици и други същества, които ще хвърлят своите изпражнения (тор) върху паркирани коли. В отговор един мой познат, който участва в дейностите по градско засаждане на дървета тук, отбеляза -- „Звучи сякаш искате дърво от пластмаса тогава?!“.

Чудя се какво има в нас, в тези дни и времена, което е забравило как да се разтяга, за да побере други същества? Може би не всеки е готов да погледне сериозно и внимателно живота си и да върви по пътя към асимптотичния минимализъм. Но със сигурност всички ние можем да се опитаме да се разтегнем малко, където и да сме в момента, за да видим дали можем да създадем малко повече пространство за други същества, с които споделяме този планетарен дом? Как би изглеждало това? Какви дребни, временни неудобства бихме избрали да понесем, докато се учим отново да споделяме пространството и се отучаваме от егоцентризма? Ето едно стихотворение от А. К. Рамануджам , поет, преводач, фолклорист и филолог, което говори за това запитване - Гаятри Рамачандран"

ЕКОЛОГИЯ от АК РАМАНУДЖАН,

Публикувано в „Second Sight“, 1986 г

В деня след първия дъжд,

години наред се прибирах у дома

в ярост,

защото виждах от една миля

нашите три червени чампак дървета

беше го направил отново,

беше разцъфнала и дала майка си

първата й ослепителна мигрена

на сезона

с техните дълги до улицата тежки окачени

жълта поленова мъгла на аромат

никакъв вятър не можеше да пресее

никоя врата не можеше да затвори нашето черно -

къща с колони, чиито стени имаха уши

и очи,

люспи, миризми, скърцане на кости, всяка нощ

посещаващи гласове и бяха порести

като нас,

но Майка, която пламна

като усуканото сребро на майка си,

гащички на внуци

мокра като студения пакет на главата й,

нямаше да ни позволи да отсечем

цъфтящо дърво

почти толкова стар, колкото нея, семенен,

— каза тя край една минаваща птица

провиденциални изпражнения

да й даде боговете и дъщерите си

и дъщерите на дъщерите пълни кошници

едногодишно цвете

и за една линия братовчеди

зестра от мигрена през сезона.